Видимото и необозримото в българския хит 'Видимо доволни'

    Музиката, досущ като литературата, е константно променяща се. В резултат от пулсациите на често безгънковия мозък, помещаващ се в черепите на голяма част от наглед безкрайния беге раперски контингент, се раждат същински произведения на изкуството, които никой простосмъртен, независимо от поличитеските, религиозните (опазили боговете!) и музикалните си възгледи не би могъл да подмине току-така.
    В свят на постоянен обмен на данни и възгледи основоположен за детското и това на възрастните възпитание е факторът на възприятията. Бидейки подложени на обстрел от нови и нови гледни точки, представени по един или друг начин, хората се стремят да се уеднаквят едни с други с най-различни цели, най-често избягване на конфликти, а както ни показва и опитът, задоволяване на животински инстинкти.
    Нека пристъпим към разглеждане на изключително смислово и символно богатия текст на хита на българската Анджелина Джоли Мария Илиева и феномена на беге хип-хопа (ми е много по-добър от хип-хопа ти) К/Дриско.
    Според някои източници физическият пламък е носител на висшия Дух. Следователно, именно палейки 'към Слънчака', лирическият герой и неговата възлюбена целят да се вДУХновят един друг и да се извисят ДУХовно до нови, непознати и недокосвани до този момент величини. Не е случаен и топосът, който аз-овете (или ass-овете) са избрали за място на действието. Слънчев бряг, както е оригиналното наименование на КУРорта, е еманация едновременно на два от основните елемента. Той е и на слънце, и е близо до водата, понеже е бряг (ама каква желязна логика само, а?). Брегът не е унифициран на символно равнище, но като цяло може да се каже, че представлява сладка почивка от случващото се във водата. А водата е символ, от една страна, на пречистване на греховете; от друга реализира мислите на Твореца. Т.е. реализирането на мислите на твореца, често тълкувани като зачатия, непорочни или не, трябва да бъде последвано от ритуално очистване. Името на Слънчев бряг ни подсказва, че главните герои, подтиквани от светия Дух, облечен като слънце в конкретния случай, станали един път на животни кат' са са почнали, умиват своите прегрешения във водата, а както загатва и фразата 'виждам ва двойно', и в солидна доза фалшив слънчакски алкохол.
    Амплитудната оксиморонна лирическа единица 'минимум-максимум' показва, че двойката, която се 'глези мощно', е способна както да го кара 'на айляк', така и да извършва (с)ексцесиите, отбелязани в текста като 'ше прайм секс много бясно.' Пред нас се изправя в цял ръст и с огромно достойнство геният на човека, който умее едновременно да кара 'бавно товар' и да вдига, вдига 'всеки бар'. Със своите способности той наистина може да събори града, както неведнъж изтъква в своя шедьовър.
    Завидните познания по наркоистория, която все пак е някакъв вид история, демек положението не е толкова зле, които авторът показва, достигат повърхността със споменаването на Пабло Ескобар. Общата култура на целевата група следва да бъде повдигната неимоверно с безценната информация, която дори самото име на колумбиеца носи.
    Серията, издигаща на пиедестал увеселителните субстанции, продължава  с посочването на о-в Ямайка. Както повечето са наясно, именно на него се заражда реге културата, с която огромна част от тревоманите оправдават действията си. Разбира се, в името на острова можем да разчетем свещената за българските просвещенски идеали дума 'майка', дори да я преиначим и да се изкаламбурим, обръщайки го на 'Я, майка!', което е показнò за богатството на матерния ни език. В случая обаче 'майка' е използвано не само с цел рима. Тя обозначава лексикалното съкровище, което либето на лирическия ass крие толкова дълбоко, че дори самото то не може да го намери, и е способно само и единствено да ругае.
    Усилията на изучавалите и изучаващите българската диалектика се оказват абсолюно ненужни. Не е било необходимо а-диалектът, квалифициран като характерен за шопския край, да бъде разнищван от Марин Дринов и сие, да бъде изследван така дословно толкова отдавна, при положение, че с навлизането на феномена Дриско съответният диалект също получава публичността, която заслужава. Дриско е наясно със съществуването на това явление и го утилизира ефективно и ефектно.
    Стигаме до рефрена, в който либето, представено от Мария Илиева, пее:
                          Отивам някъде, където няма
                          мои, твои, никакви закони
Тези два стиха са представителни за копнежа по свободата, който любимата изпитва. Този копнеж именно е тласнал Ботев по пътя му, той ръководи гения на българската литература и го подтиква към действия. Но каква съпоставка бихме могли изобщо да си позволим да направим? Все пак Ицету Ботеф е написал само 20 стихотворения, представяте ли си, при това пълни с нек'ви неразбираеми архаизми. Дет' се вика - Botevi sunt, non leguntur. А, може би това е било за Вазов. 'Ма пък него сме го чувàли само от Вазовата му живопис, кой го знае каква е скрита лимонка. Не е като да е изпял изключителните по смисъл и съдържание 3-4 хита на Марчето Илиева. Спазването на законите, морални, конституционни или личностни, е за простите хора. Великите умове, елитарно възпитаните представители на съвременната поп сцена излизат встрани очертанията, те мислят инак и представят нещата по свой начин.
    Бунтарството на М. Илиева се изразява и в репликите 'Отивам някъде, където няма/роли, филми, телефони'. Можем да тълкуваме това като нежелание на певицата да участва във фарса, който животът представлява. Като предложение за изход от омагьосания кръг е съвсем естествено да възникне въпросът 'Ами 'що не се гръмнеш тогава?'
    Неясна е употребата на думата 'катинар'. Авторът на поемата оставя в почуда всички, до които тя е стигнала, дали пази звука си, думата за който е заменена от заемката sound по мъгливи дори за самия писател причини, за да не избяга като мацката, която е напуснала стресната, след като го е чула как говори, или пък катинарът е просто мъжкият тип брада.
    Демонстрацията на шокиращо поведение, каквото е имплицираното чрез хаотична градация мятане, движене, баране и раздаване, е в унисон с изразеното орално от певицата желание за свобода от установените норми. 'Твърде много тясно'то пространство, което се споменава в текста, просто не побира и идеята, и изпълнението ѝ, и двете определено отявлено бунтовнически настроени.
    Като персонализация на закона можем да приемем съседите и пенсионерите - все хора, с които лирическият ass и либето му са принудени да живеят, най-вероятно против волята си. Точно от тях те се опитват да се отърват, забягвайки на Слънчака, където, по думи на главния герой 'много истории го чакат'.
    Угнетеният от страдалческото битие и неимоверно тежкия жив живот 'поет' има нужда от почивка. Тя му е гарантирана само и единствено далеч от дома. Дилемата е дали да му пожелаем да си почине веднъж завинаги или да го изселим.

Цветно

Светът ми е синьо-зелен -
като блясъка на планините
и като плясъка на вълните.

Светът ми е синьо-зелен -
като дращенето на химикала по листа,
като шарена регата по морска писта.

Светът ми е синьо-зелен -
като очите на милата ми майка
и като крясъка на весела чайка.

Светът ми е синьо-зелен -
като стебло на пролетно цвете,
като дърветата по върховете.

Светът ми е синьо-зелен -
като небето в слънчев ден,
като аромата на летен тен.

Промяна

Да открия творческия трепет,
да го обуздая и опитомя,
да използвам останалото време
сама себе си да изумя...
Да създам история непозната,
да я оформя с тези две ръце
и като скулптор в любима творба
да вложа душа и сърце.

Искам всичко да поместя -
лица, времена, аромати...
и най-отгоре като венец да овеся
детайли възможно най-богати.

Трябва да сменя сюжета,
да извая безначална безконечност -
действие със скорост на комета,
което да остане вечно.

Място по-различно би било
удачно да намеря също;
изцяло неизползвано сукно
за килими на измислена къща.

Нуждая се от нови думи.
Не мога да се побера в старите.
Мислите препускат из ума ми -
блуждаят те навред и шарят.

Танцьорът в мен

Танцьорът в мен не може да танцува сам. Понеже сме едно цяло, и аз имам нужда от подкрепа.

Танцьорът в мен не танцува на два крака. Всъщност, той дори няма крака. Но не е инвалид. Напротив.

Танцьорът в мен е навит на пружинка - когато тя се отпусне, топчето на върха му започва да прави красиви пируети.

Танцьорът в мен е колкото отвътре, толкова и отвън. Неговият основен двигател гори надълбоко, да, но механичната му част е продължение на ръката ми.

Танцьорът в мен се развихря, когато му е тъжно. В такива моменти се върти като дервиш - докато не му олекне.

Танцьорът в мен понякога е радост за другите. Неговите фигури доставят удоволствие на тези, които ги усещат близки.

Ала танцьорът в мен е и срамежлив. Страх го е да не остане неразбран. Колкото го и харесват, толкова го и недооценяват.

Танцьорът в мен е израз на всичко, което се случва около ми и влияе на това отвътре.

Танцьорът в мен пази най-красивите си движения за най-красивите хора.

Танцьорът в мен е и малко себичен. Той обича повече себе си, отколкото другите, но привърже ли се, остава верен.

Танцьорът в мен съм аз, поетът. Скоковете на писалката ми са неговият външен израз.

Поетът в мен е галантен танцьор, който има нужда от вдъхновение и смелост, за да демонстрира грацията, на която е способен.

Уют

-писано за подарък-

За тебе само, в началото на всеки ден,
направила бих аз кафе.
Приятно ми е сутрин да си с мен -
сякаш времето по-бавничко тече.
На обед, щом слънце ни огрее,
постлала бих за теб трапеза,
а щом вятърът ни лекичко повее,
съм като птичка, свободна от кафеза.
Привечер или по тъмна доба
отново бих прегърнала те аз -
така забравям всяка делнична тегоба
и искам да се усмихвам на глас.

    Заради тези мигове, които си ми подарил,
    си ми още по-ценен и важен, и мил!

В началото и в края

Сливам се със теб. Не зная
къде е моето начало, а на тебе - края.
Едно цяло, една душа,
ала поделена в две тела.
И ето - срещата случайна
оказа се омара трайна.
Общата съдба делим май ние;
някои неща не могат да се скрият.
Година, две - сякаш времето лети
и сякаш вечни сме - специално аз и ти.
Вечна може би - дано да е -
обичта, дето не делим на две.
И ето, че сляхме се пак
в ярка светлина и непрогледен мрак
и отново, за пореден път, не зная
къде започваш ти при мен къде е краят.

Letting go. And catching again

"only know a love when you let her go
 and you let her go"

Those who know me are aware I am not very sensitive. Not at all, actually. But moved by those words I decided to spend my morning in writing a post  - instead of doing any of my schoolwork.

So here I am - experiencing what it's like to be by yourself and just enjoy the silence. And it's so good.

But this is not the very point. Do you know the feeling when you let go of or you're let go by a friend? That emptiness inside, the mind is full of thoughts but the soul lacks emotions whatsoever? Been there, done that.

Back in the days, I had a wonderful best friend, with whom I could share anything - from the colour of my socks to the latest impressive Remark book I've read. The relation between us was unbreakable - or at least I thought so. After four years of constant babbling about pretty much every damn thing in this beautiful world something somewhere went terribly wrong. I cannot recall what exactly (oh, wait, I can, just want to get rid of the memory) but it destroyed what we had.

It's been three years since we've spoken and, believe me, we were not nice to eachother that one last time. We've spent separately our years throughout high school until one day I decided to give the girl a call. It ran more than excellent. Our reuinion was nothing more and nothing less than what people put under the name "Christmas miracle".

A month later - today - we are going out to a concert together.

Personal experience: shared. Now it's time to focus on the philosophical side of what's happened.

Everybody wants to have friends, don't they? And when you find one, the colours are brighter, the scents - sharper, the books - better, the music sounds differently, the birds are suddenly the loveliest creatures even though they wake you up early on Sunday morning. There is nothing like the relationship between two best friends - no matter gender, political and religious views, no matter anything. It's like they're brothers of sisters or a brother and a sister. Letting a part of you go hurts. Badly. The heart bears a wound that the mind can't heal.
But sometimes it is for good. And when it is - "don't cry because it's over, smile because it happened."